. С поемата в проза Змия и лилия“ имаме възможност да се

.

С поемата в прозаичност „ Змия и лилия “ имаме опция да се срещнем с младия и постоянно незадоволен дух на Никос Казандзакис, в тази песен за безкрайната и безнадеждна обич, за безконечното и непреклонно въодушевление.

С инстинкта на огромен художник, великият публицист ни води през сезоните на любовта като през сезоните на бързащото време и несъмнено е друг от това, което познаваме от него в по-късните му творби.

Виждам Те да се виеш пред мен като екзотично цвете на някакво прелестно разцъфване на плътта. Гъвкавото Ти тяло знае тайната, която знаят преплитащите се бръшляни.

И когато вървиш, и когато се накланяш над мен, и когато разтваряш устни, и когато затваряш очи, и когато се отдаваш, това е ария, а съчетанието на чертите Ти е музика.

Обятията Ти крият тайните на безконечните Копнежи, а в очите Ти плува загадката на моретата.

А от устните Ти капе, капе Отровата на великите целувки. Тайнственият блян на Магнитите се излъчва от Теб и блика от цялото Ти тяло.

Виждам Те да се извисяваш пред мен, в пустинята на моя живот като финикова палма, подхранвана от жарта на желанията ми.

Ти си красива. Красива като прегрешението, красива като Смъртта.

Копнежът ми Те обгръща от бялата Ти шия, слиза по гърдите Ти и компактно се заплита към слабините Ти, пленява бедрата Ти и се спуска надолу до краката, о, Любов Нагиздена.

Виждам Те да идеш, компактно обхваната в желанията ми, постепенно, постепенно и леко като сън, който се опасява да не се пробуди.

Идеш полека-лека — и аз простирам ръка напред и затварям клепачи — о, наслада на очите! — с цел да Те видя по-добре.

Когато отваряш огромните Си очи и ме гледаш, пред мен се разкриват далечни морета без кей, ламтящи за тялото на моряка.

Някакви тайнствени плитчини, които притеглят корабите, някакви дълбоки води, които живеят и се обновяват от сълзите на майките.

Някакви талази, които изяждат, раздробяват и разрушават огромните влюбени скали с песни, с милувки и със сладострастни гърчове.

Някакви дълбоки води, които се усмихват на нещастните и край тях отекват безконечните, смъртоносни песни на любовта.

Когато отваряш огромните Си очи и ме гледаш, някакъв магнит ме притегля към тях, някакъв загадъчен магнит и някакъв свръхблагозвучен глас ми пее сладко и ми се желае да се потопя в прегръдките Ти, о, Лорелай на душите! — моряк корабокрушенец в любовта — и да се удавя във влажната извивка на вълните Ти.

Големите Ти кротки очи блестят непрекъснато пред мен и ме водят. Сияят над пътеката на любовта и осветяват с меката си светлина пътя на живота.

Слънцето минава над мен и гасне във водите. Звездите разцъфват нощем в тайната градина на небето — някои се отронват и изчезват в тъмнината, а аз разстилам душата си над тялото Ти и пропадам с паника и неизразима наслада в огромните секрети на очите Ти, които пламват пред мен и ме водят нощем.

Лъчите им се плъзват измежду косите ми, целуват леко челото ми и се разливат в мен като светли ласки.

И душата ми се пречиства цяла, и притихват вълните на копнежите ми, и цялата ми душа се разтваря в едно синьо и безоблачно небе — а над нея непрекъснато блещукат и трепкат като две незалезли звезди на любовта огромните Ти красиви, кротки очи.

Ти си единствената жена, изпълнила душата ми.

Когато прокарваш напълно леко ръка по косите ми, в мен се разкриват секрети светове и тайнствено разцъфват лилии, рози и бръшляни и се сплитат към мислите ми.

Иде ми да се привеждам и да поръсвам по стъпките Ти венци и рози, и вездесъщи копнежи, и любовни секрети.

Когато споменът за Теб изгрява и порозовява душата ми, виждам Те да се приближаваш, гъвкава и безмълвна, прелестна измежду горите на желанията ми и планините на пристрастеностите ми, измежду гъстия листак на копнежите ми, и фантазиите ми се разстилат, коленичат и Те гледат.

Минаваш като светлина над душата ми и всичките ми усеща постепенно сплитат ръце над стъпките Ти, с цел да се помолят.

Седя в ателието си пред картините, които съм почнал и не мога да довърша — седнал съм и мисля. Буден съм и сънувам.

И виждам Любовта ми да иде усмихната и безшумна, с огромни очи и бяло, ненабраздено чело, нецелунато и незамърсено от гъсеницата на мисълта.

Под стъпките й съм разстлал щастието, насладата и лилиите на невинността си, и свещените цветове на лотоса.

А тя ги тъпче, убива ги и се доближава безшумна и усмихната към душата ми.

Цял настръхвам от обич и от боязън.

Строполени долу, агонизират щастието ми, насладата и лилиите.

И слушам по какъв начин устните й се залепят връз косите ми като нажежено желязо.

Отровата на копнежите разпалва кръвта ми. О, Избранице моя! Ако умра, ще умра някоя нощ, в среднощ, в прегръдките Ти, от обич и боязън!